Баба Марта пристъпва с усмивка лукава,
разплита студа и небето огрява.
С полъх игрив и със шепот звънлив
събужда земята от сън мълчалив.
В ръцете ѝ — нишки от огън и сняг,
от изгрев румен и облачен прах.
Бялото — шепот на чисти мечти,
на първи кокичета, първи зори.
Червеното — пламък, разлистен в кръвта,
сърце, що тупти като жива искра.
То носи закрила, кураж и живот,
възражда надеждата — тих небосвод.
Мартеницата — вълшебен печат,
от древни поверия, спомен богат.
Две нишки преплетени — кръговрат,
във възел събрали съдба и обет свят.
Когато я вържем със трепетен жест,
прошепваме тайно желание шест —
за здраве, за слънце, за дни без тъга,
за обич, разцъфнала като дъга.
И щом щъркел прелети над света,
или дръвче разтвори зелена врата,
оставяме знака на клон разцъфтял —
да пази мечтите ни в вятъра бял.
Тъй Баба Марта — с нрав променлив —
ни учи, че всеки край е красив.
Че в бяло и червено — в простия знак —
се крие вселената… в мъничък пак.
Дата на публикация: 6 март, 2026
Категория:
Музика
Харесайте ни във Facebook