Нестинарка

Забило ми е, мале ле,
клепало с тъпани равни.
Свети Костадин се събира,
път през нощта си проправя.

От Влахов дол се огласи,
сянка по пътя се влачи,
като мъглица студена,
дето по огън премина.

Всичките моми играят,
играят, пеят и викат.
Сама Маринка не играе —
във Светите, мале, гледа.

Гледа, побледнява, трепва,
косъм по нея изстива.
Зѐ я духът да я води,
с дребна светулка в зеница.

Ой, леле, мари Маринке,
що си в огъня нагазила?
Жарава — жълта, треплива —
за тебе роса студена!

Път ти Стодинчо направи,
Свети Костадин те води.
Стъпваш — и пламък се свлича,
стъпваш — и лед се разлива.

Иху-у-у!

Свети Костадин път струва
през таз жарава голяма.
Тя си Светите прегърна,
и във огъня се спусна.

Не пищя, мале, ни промълви,
срещна жаравата с обич.
Като да гази рекица —
бистра, студена, планинска.

Не е Маринка горяла —
лицето й, мале, грееше.
Като трендафил в градина
утре пак ще се разтвори.

Щото я пази, милата,
Свети Костадин отгоре.
Дето през огън минава,
дето душите повежда.

Дата на публикация: 13 декември, 2025
Категория: Музика