Ньойският мирен договор днес отбелязваме 97 г. от подписването му (27.11.1919 г.)

Ньойският договор е договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война (виж Версайска система от договори). Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г.
През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват и пристигат подобно на военнопленници. Пътуват осем дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат тъкмо през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид“ без специални разрешения, издавани със записване ден по-рано.
Тя включва:
Пълномощни делегати
Теодор Теодоров, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, ръководител на делегацията
Венелин Ганев, министър на правосъдието
Янко Сакъзов, министър на търговията, промишлеността и труда
Михаил Сарафов, дипломат
Александър Стамболийски, министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството
Съветници
Иван Евстатиев Гешов, депутат от Народната партия
Иван Луков, началник-щаб на армията
Богдан Морфов, директор на железниците
Стефан Панаретов, посланик в Съединените щати
Никола Сакаров, депутат от Българската комунистическа партия
Димитър Цоков, дипломат
Експерти
Йордан Иванов, историк и археолог
Йосиф Калев, председател на Дружеството на българските ционисти
Димитър Михалчев, председател на Тракийското дружество
Димитър Мишайков, юрист
Янаки Моллов, агроном и икономист
Стефан Нойков, полковник от щаба на армията
Стамо Пулев, агроном
Никола Стоянов, директор на държавните дългове
Димитър Фурнаджиев, председател на Евангелистките църкви
Шефик Бей Шефкет Беев, лекар
Други
Надежда Станчова, преводач
В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-българската и българо-сръбската граница. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.
В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви земи. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.
В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич – не само от „стратегически“, но и от „национални“ съображения.
Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително отношение към победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война (както и става през 1939). Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия-Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритения отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.
Стамболийски подписва Ньойския договор.
Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.
От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия.
Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.
Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.
Безпомощността на българската държава се използва безмилостно от нейните тогавашни съседи.
През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България, с обща площ над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи е наречено от Белград като „чисто сръбско“. Като допълнителни съображения били изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.
Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че шест години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският довод, че липсва промяна в етническото положение на областта.
Румъния присъединява Южна Добруджа, въпреки противоречия между Великите сили, но стратегическото положение на Румъния и отредената ѝ роля на поемащ буфер спрямо Съветска Русия, определят Румъния да стане първостепенен балкански фактор.
Разнообразното население на Балканите става основа за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на „независими“ чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за „независимо“ експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони.

Дата на публикация: 27 ноември, 2016
Категория: История и нации
Ключови думи: Изненада

Показване на още